Обичам пустинята! Винаги съм я обичала. Още от дете, когато бях виждала дюните само по телевизията. Още от тогава разбрах, че съм била арабка... в онзи минал мой живот. Черен грим, опушени очи, нежен допир, хладен плат по тялото ми, забулена с шал, развян от пустинен вятър, вперила поглед към залеза, усещаща пръските от далечния океан. Винаги съм знаела, че аз съм това момиче, което стои на дюната и се превръща в жена. И тази пустиня се превърна в моята красота. Мечтаеща да се завърна отново там някога, в Нищото, танцуваща със залеза, защото там е моето Всичко. Копнеех да усетя финия пясък под босите си крака и жадно очаквах мига на моето завръщане.

И онзи следобед, доста по-различна от миналото ми аз, с дънки и кецове, черен спортен потник, шапка върху небрежно вързаната ми коса и наметнат шал през раменете, аз стъпих в Пустинята. Камениста и гола. Крайна, оградена от планини, като счупени камъни. Сякаш магическо създание си е играло с тях, но ги е счупило, благодарение на своята непохватност. Прах се вдигаше навсякъде около нас, а аз болезнено исках да се разходя, за да намеря пустинята от моите мечти, или може би спомени. Качихме се отново в джипа и Я обезпокоихме за пореден път като разбунтувахме и най-малките й прашинки. Пътувахме не толкова дълго, напълно защитени от прахта зад дебелите стъкла. Спряхме пред огромен скален къс и започнахме да го изкачваме. Камъните се търкаляха под краката ми, а аз изгарях от желание да я видя цялата, необятна. А там, горе, беше моят пясък, това беше моят хълм, моят спомен. Насладих се за момент на каменистата пустиня и се обърнах, напред към моето минало бъдеще. Усетих финия пясък, беше същият. Огледах се – това беше част от Моята Пустиня. Събух се и започнах да се спускам по него, омагьосана.

Пустинята е моят Захир. Любовта е моята Алхимия. Родена съм, за да обичам. Съществувам, за да бъда Влюбена. А по-късно, когато се събудих от този сън, за да се пренеса в друг, погледнах Пирамидите. Видях тази моя пустиня и пожелах да съм отново онова момиче с коса, скрита под шал, извезан със златни нишки, будни очи с черен молив, вперени напред, хваната за ръка със своята споделена Любов, на нашата дюна... под нашето синьо небе.. А залязващото Слънце зад нас, хвърляйки сенки върху пясъка, а вятърът да ни Отнася в Рая.

Обичам Пустинята!

Топла пролетна нощ... или не чак толкова топла, колкото прохладна. И един дълъг разговор за Любовта – за Любовта като Любов, за Любовта като Отдаване, за Любовта като Болка. Спомен за едно майчино измъчване, обещание за не повече от три месеца сълзи и поредното признание за Влюбеност. Осъждане на егоизъм и опит за изкупване на вината с искреност. За Драмата – същата като моята, и Добротата – за помощта, Спасението, възраждането. И за истината – самотата, изгубването... и намирането. А може би не... Както тя каза: “Може би някоя върколачка”. Може би... да. А може би... Този мой Джейк.

И си на ръба.

Знаеш какво имам предвид.

Не ме гледай с тези очи.

И когато си там,

На ръба имам предвид,

Усещаш как тази граница,

Която е била отрова за цялото ти съществуване,

Изведнъж е изчезнала.

А всички те са зад теб.

И те тласкат все по-напред...

Към ръба.

А долу чуваш само ужасния звук от разбиващите се вълни...

Или може би мечти.

Защо ти е да кацаш?

За да се хвърлиш от някоя скала?

По-добре не спирай –

Избягай!

И си на ръба.

Знаеш какво имам предвид.

И броиш отново.

До много.

И гледаш.

И чакаш.

И те е яд на себе си,

Защото още се надяваш.

И правиш необмислени неща и вярваш в измислици.

А може би не вярваш дори.

Защото си изгубил способността да си човек.

И си се превърнал повече в птица.

А някой там крилата ти е отскубнал.

И раменете ти крехки е наранил.

Разкървавил.

И цялото море е попило мириса на твоята кръв.

А ти броиш,

Без да осъзнаваш, че кървиш.

Че изчезваш.

До безброй...

А след безброй...

Пак до много.

И повтаряш –

До много и до безброй,

До безброй и до много.

И после... той не идва.

Не всеки те изтегля от дълбините,

От фунията.

Дали ще те погълне?

Не...

Защото ти си още горе...

На ръба...

Броиш.

И няма да скочиш...

Няма и да се върнеш.

...

До безброй веднъж.

До безброй два пъти.

...

До безброй безброй пъти.

...

И си на ръба.

Знаеш какво имам предвид...

Скрих лице в рамото му.

- Обичам те – прошепнах.

- Ти си целият ми живот – отговори той простичко.

За момента нямаше какво повече да си кажем. Той продължи да ме люшка, докато стаята постепенно изсветляваше.

...

Мечтите направиха човека пред теб!

Многоточие..., защото то винаги казва повече от думите. Дори прекалено...

Точка... точка... точка...

06,28 / 14 март 2009 / Стаята на Мони и Сузи

Имах избора,... но изпитах невъобразимо желание да споделя с теб... за синьото...

Необятно, пораждащо страх, въплъщаващо магия, сенки, цветове и... красота.

А после чезне... и оставаш сам в светлината.

С обич?

А може би...

С Любов?

За да разкажа историята си, чуйте мислите им.

За да прочетете душите им, напишете думите ми.

Запечатани... мигове, моменти, съдби, мечти... усмивки, сълзи.

На сенките зад цветовете, на мислите пред изреченията.

Достатъчно човек и достатъчно жерав... протягам ръце, тичам, бягам. И Слънцето зад ъгъла наднича. Неземна, Отнесена...

Миг. Дихание. Мечта.

Очите затворени. Студът притихнал. Изпълнено обещание. Нарушена несложена клетва. Звук от прелистване. Меден глас.

Запечатани мигове от един имагинерен свят.

Усмивката... тя води двама млади.

Повече. Прекалено...

Многоточие...

На червения изгрев, зарадвала ме със споделеното в картичката й.

На момчето, чиито очи са низ от мечти.

И на мен, момичето с чашата, на нуждата да пиша егоистично, неразбиращо, загадъчно, невъобразимо.

Преди изгрев... небето е синьо. Даже ...прекалено... синьо.

А залезът – червен... достатъчно червен.

Това е един мит на крайности и един път от безкрайности. Път, наситен с прекалено много неизвестности и очевидни истини, разположен под небе с прекалено много раждащи се звезди и неумиращи черни дупки. Просто звездоброец и стопаджия, застанали на кръстопът – един срещу друг, с погледи блуждаещи и странно привличащи се. Все така еднакви, до толкова, че очите им един свят да виждат, един допир кожата им да усеща, усмивките им еднакви, разпознаващи себе си в чуждата. И така различни, че е невъзможно да са реални, самоизключващи се, дори собственото им съществуване доказва колко имагинерни са... и двамата. Същите, за да не могат да са далеч един от друг, заради всички думи и мисли, преминаващи пред мозъците им и различни, за да не могат да са далеч, невъзможно да съществуват, чувствайки нужда да се допълват... да са себе си, да са другия. Тя – нуждаеща се да спре своя бяг, за един миг, равняващ се на Вселена, да положи лава на рамото му. На него – онзи, който тича от комета на комета, прелита от звезда на звезда, установяващ се на Луната за миг... и после отново спира нечия чужда мисъл, за да го пренесе през необятния космос. И двамата – статична и бягащ, брояща и търсещ, копнеещи, изгарящи, познатият непознат викащи. Във една Вселена, поглъщаща Всичко, олицетворяваща Всички, те – Нищо, своя Никой търсят и другата част от себе си намират. Парче от пъзел – по цвят еднакво с всички останали, по форма – на едно друго единствено принадлежащо. Той космоса си обикаля, нея търси, я та статична стои, бяга му по звездите гледа и брои ги, чакаща мига, в който той ще открие нея...

Добре, искам го. И го искам за себе си. Искам го много. Може би прекалено много. Макар да не знам съществува ли понятието ‘’прекалено’’ тук... и сега. Много ли е, значи е силно. Силно ли е, би трябвало да е истинско. Истинско ли е, може би ще се случи. А случи ли се, тогава реалността ще се превърне в мечта. А реалността превръща ли се в мечта? Не... винаги. Има логика в казаното. Искаш ли само за себе си, се превръщаш в егоист. Не мога да искам, за друг, за да не бъда аз егоиста. Може би пак съм на пътека, на кръстопът. Може би пак имам нужда да прочистя мислите си, както преди няколко месеца направих. Може би просто не трябва да губя времето си в мисли... А може би просто колкото повече време прекарвам с него, толкова повече затъвам. Добре... паднеш ли, някой ще те хване. А затънеш ли? Кой е казал, че въпросният някой ще дойде да те издърпа. Това е друго... защото не знаеш какво те чака долу. После... поста за синьото. И небето, а и морето... ПРЕКАЛЕНО е. Или небето, или морето, но не и двете... и трите. И илюзията... заедно със олицетворяването... наред със обожествяването... преследвано от спокойствието и търсенето на близост. Синята мъгла... а за розова се пее. Отново не знаят за какво говорят... И ето ги думите, изливащи се, почти-неразбрани и мои, колкото никои до сега. Просто дали от това, че пак се изплаших... дали от това, че ми го казаха и аз се усетих... дали от това, че изгубвам контрол... дали от това, че се чувствам като малко момиченце........ а не трябва! Аз съм човек, колкото и птица... мечтателка... сериозна... една усмивка... почти-негова... А не знам дали искам... Страх! Смразяващ! Студ! Пеперуди... чудовища...

Само едно ще ти кажа - писано ти е да бъдеш оптимист.

...а човек трябва да иска умерено.

..."просто обичам"... При теб е различно.

Всичко е в главата ти -

винаги можеш сама да се укротиш.

Но не мисля, далеч не мисля, че си поела по грешния път.

Всъщност не мисля, че грешен път за тия неща има!

Крайно време е някой да научи човека, който няма време да обича, как да се превърне в жерав... Поне за миг!

.... защото си достатъчно човек, и то сериозен, че да му допаднеш, и си достатъчно жерав, че да го научиш да лети.

Щастието не е граници, в които можеш да затвориш няколко неща. Не е купчина от сбъднати илюзии. Не е победа над нещо по-силно от теб. То е преди всичко изстрадано; спечелено, а не дарено; изгубено… и после намерено ...

...да разбираш кога как се чувства....

Благодаря. И вчера си мислех... а дали аз направих достатъчно за всички вас? Дали не дадох прекалено малко? Дали не трябваше да получите много повече... защото вие сте моите чудеса! А после.... разбрах, че никога няма да е достатъчно това, което правя, защото вие заслужавате чудеса, а аз не съм магьосница.

Малко любов... и едно небе. Реещ се Някой, а до него онзи Никой. Един недоизмечтан залез... с две нежни ръце. И много пожелания за този мой Никой... и почти толкова, ако не и повече желания за същия него. Един ден... започнал по чорапки, дали зелени, дали сиви... и песните, и...

The smile on your face
Lets me know
That you need me
There's a truth
In your eyes
Saying you'll never leave me
The touch of your hand says
You'll catch me
Whenever I fall
You say it best
When you say
Nothing at all

Какви балони бе? Няма балони. Прекалено влюбено ни е, че да ни трябват балони. Или поне на мен. На теб? Ако искаш, ще ти надуем. Със специална форма. И на мен не ми трябва много – малко музика, малко усмивки, едни очи и много ритъм. Дали на сърцето, дали на музиката – няма значение, ритъм да има. И малко мартенички, че нали ще сме бели и червени, и шарени и бенбени. И знаете ли каквооооо... И така, представете си очите ни да бяха телевизорчета. И като погледнеш някой, да ти изписва със субтитри какво мисли той за теб. Е, нали нали, златно момиче, лесно щеше да е? А аз като отворена книга щях да се разхождам. Трябва да си купя намордник. Започва много да лудее, да се въодушевява, да бърза – а напред, а назад, не мога да го укротявам. Кажи ми, виждаш ли ме горе в небето, летейки, хванала в едната ръка балон с хелий, а в другата го държа на каишка, с намордник, защото иначе ще започне да крещи как му се обича? Сърцето... Виждаш ли?