„Казаха ми, че за да я накарам да се влюби в мен, трябва да я разсмея. Но всеки път когато тя се смее, аз съм този, който се влюбва.“

Били ли сте скоро в Южния парк?

Прекрасен е!

С всеки ден заприличва все повече и повече на истински парк, а не на избуяла трева, която е свърталище на пияници и ненормалници и на всяка крачка да срещаш кучешки изпражнения.

Разхождам се аз напоследък, всеки ден с кучето, сутрин по-точно. Много е приятно. Няма хора, само някоя друга баба или дядо, които се разхождат, хора, които тичат и правят упражнения, и някое друго куче, също на разходка с човека си. И едни симпатични хора, които се грижат за парка - подкастрят тревата, режат клоните, махат разни избуели храсти.

Всеки ден откривам нови и нови неща, които за последните 20 години, в които съм се разхождала в този парк, никога не съм знаела, че съществуват дори. Там, където има гора, се вижда между дърветата (ниските клони са изрязани) и имаш чувството, че това е приказната гора, а не място, от което всеки момент ще изскочи някой ексхибиционист. Полянките са подкастрени, така че съвсем спокойно можеш да се разхождаш по тях, да играеш фризби, да тичаш и скачаш, без да се притесняваш, че ще се прибереш и 156456 кърлежа ще смучат от кръвта ти. А така само като ходиш по пътеката и ти идва да легнеш върху зеления килим и да почнеш да си чешеш гърба (кучето ми така прави). Оказа се, че имало много езера в този парк. В тях си живеят жабки, патици, крякат си - идилия. И птици много също има. Всякакви - шарени, нешарени, познати, непознати, пеят, писукат, чуруликат, всичко.

Много е хубаво!

Бих се подстригала като Клара, бих се обличала като Жана, бих танцувала на тази музика, бих седяла в този бар, бих прекарала там доста незабравимо време!

Тена Щивич и "Светулки" или "Летище" на Младежкия театър.

Толкова е гадно да губиш, че няма на къде просто... Едно... като че те изяжда от вътре. Като че огромна дупка се отваря там, където би трябвало да е стомаха ти.

А пък още по-гадно е, когато искаш нещо, ама не го правиш, защото решаваш, че по-добре не или че не е сега подходящ момент. Тогава търсиш виновен, който да обвиниш, за да ти олекне, ама няма. Защото ти си си взел решението и ти си си виновен сам.

И пак губиш. Само че уж си бил взел рационално и разумно, и зряло решение. Ама губиш, и дупката си седи в теб.

Това е моята любов към театъра. Сядаш отпред, в едно удобно кресло, пред теб една сцена. Излизат хора, започват да говорят, ти започваш да се чудиш къде си и какво ти предстои. Предстои ти любов. Любов с текста, любов с визията, любов с актьорите, любов с публиката, любов със себе си.

И нищо друго не ти трябва. Само Lana Del Rey или The Mamas and The Papas, или Mario Biondi. С него е най-хубаво. Малката заличка, и ЕКИПЪТ пред теб, разказва нейните истории. И ти слушаш, слушаш, слушаш - Rose is a Rose is a Rose is a Rose... Ех!

- Какво си представяте, когато чуете тази песен?



Представям си, че съм пеперуда, която лети над Париж и кацам на върха на Айфеловата кула. Седя там. И го виждам долу - лежи на поляната и гледа към мен. Викам го, той се усмихва. Знае, че го обичам. И скачам долу. Той ме хваща и ме целува. И вече не съм пеперуда, а песъчинка, лежа на клепача му. Целувам го. Духва вятър. Излитам. Гледам го. Смее се и ме чака. Мигвам. И съм аз. В прегръдките му го целувам. Въртим се. Чувам "This is what you are". Силно е. И е навсякъде. Въртим се. Целувам го. До безкрай!



















Хората от Оз - нямам търпение да се запозная с тях.