Каза ми,

че такава не ме е виждала –

странна съм й била.

С него

дори

не съм била толкова въодушевена

и щастлива,

както сега.

А аз й отговорих,

че това е най-чистата любов –

ако приемем, че любов е всичко,

което ни прави щастливи.

Най-безопасните и чисти

положителни емоции...

защото той може само да дава,

без да взима,

без да наранява.

И с един поглед

го взимам

целия!

- Веднъж ми счупиха чадър в главата, а аз нищо не можех да направя.

- Веднъж тя беше с други, беше й приятно, беше забравила за мен... смееше се.

- Веднъж... танцуваше със мен и ме прегърна силно.

- Крещя и все същото.

- Крещя, когато знам, че не мога да я задържа.

- Защо ли... вкъщи, безшумно, в банята, под душа й – всичко се изтрива.

- Желанието. Копнежът. Сънищата. Докосванията. Тялото си!

- Трябва да мога. Искам да мога. Мога да кажа.

- Когато си до мен, всичко забравям.

- Чувствам се наопаки. Чувствам се ужасно. Имам чувството, че ще направя глупост. А ако ти го кажа, ще си тръгнеш.

- Ако пък не ти го кажа... ще се взривя. Крещя... и все същото.

- Крещя.

- Искам да бъда с теб.

- Задушавам се.

- Искаш ли да дишаш с мен?

- Задушавам се.

- Не говоря за това.

- Имах първите влюбвания, разкървавени устни.

- На рождения ден на баба си целунах едно момиче.

- И после?

- После... празно. Бяло.

- Сънувам, сънувам, сънувам.

- Сънувам... морето.

- Сънувам. Сънувам черно. Сънувам, че ти го казвам понякога.

- Голямото синьо и всички сме красиви.

- Всъщност теб те няма. Но аз знам, че си тук. И съм щастлив.

- Не мога да заспя.

- 4.45... време е да изключиш компютъра си.

- Сънувам. Хубаво е. А на сутринта, няма да си спомням за съня.

- Не мога да заспя.

- Правят ми се глупости. Искам да вляза в някой бар, да смигна на мъжа на съседната маса, да смъкна панталона му и да го почувствам в себе си. Боли, но е хубаво.

- Искам съня с отворени очи.

- Събуждам се. Още един ден ще бъда тук. Какво ли ще ми се случи днес?

- Някой ден ще ти го кажа.

- Съня ще бъде забравен, както света, когато вече не се събудя.

- Някой ден ще ти го кажа.

- Важното е да го кажа... да разпоря въздуха с вика си.

- Някой ден ще ти го кажа.

- Някой ден ще ти кажа... обичам те.

- Някой ще ти го кажа.

- Някой... ден... ще... ти... го... кажа.

- Някой ден......... ще ти го кажа.

- Някой ден ще ти го кажа.

- Някой ден ще ти го кажа.

- Някой ден ще ти кажа...обичам те.

- Обичам те.

- Някой ден ще ти го кажа...

- Чакай бе.

- Някой ден... някой ден...

- Ще ти кажа... обичам те.

- Обичам те.

Драматургичен текст:

Елица Матеева

Весела Казакова

Актьори:
Весела Казакова
Вежен Велчовски
Богдан Казанджиев

Започвам... от началото. Там, когато... аз помня. А ти? Там, когато... няма ти, а само аз – лирика и ноти, петолиние и екстаз. Където аз съм страст, а ти – бяло. Аз... сън, а ти – светът, отдавна вече не-събуден. Връщам се в началото... където мен няма – едни очи само. Без друго. Мисъл в шепот изгубена, целувка отдавна не-родила се. В началото. Светлина. Бяла светлина... и черното на зениците ти. Единствено лице и тиха усмивка. И се опитвам да позная... моето ли е или това си ти, в сълзата, в която се оглеждам. Усмивката твоята ли е... или отразяваш моята с твоите устни. В началото на делириума... алкохол няма, само Любов. Своята Нирвана извикваш... колко обичам този твой глас! А още си в началото... на един поглед разстояние, на дъх... време. И съня свой с отворени очи искам. Вдъхновение съм... и изчезвам. Сама изплъзвам се... от белите ти пръсти. Не е мисъл. Не са думи... изгубени в мисълта ми. Не бяха 50... минути, а повече!

Весела Казакова за StereoLove:

”Какво звучи в ушите ви, когато обичате, но няма смисъл да го казвате? Какво звучи в ушите ви, когато танцувате и тичате по пясъка, защото думата „обичам те” изпълва целия ви живот, като огромна точка, която пулсира?
Това, което ще гледате е само фантазия. Сън, който не помним на сутринта. Има ли смисъл въобще да заспиваме?”

А има ли въобще смисъл да... се събуждаме? Смисъл да... говоря... не, пиша дори?

Обърках се.

Лицето му обърка ме.

Очите му объркаха ме.

Гласът му... най ме обърка.

Думите й отнесоха ме.

В една... глупост... ме вкараха.

А пренебрежението в ограничения поглед ме дразни, като че...

.д.р.у.г.а. .с.ъ.м.

50 минути Любов... които няма да имам... такива.

Но и аз събуждам се... и по-хубави ще са... моите 50 минути... Любов.

А една...

..би могла да е с него.

Лелее лелееееее, това са онези цветните постове. И за втори път пиша за него... и май втора вечер няма да мога да заспя, защото ще мисля за него.

Та обичам нощем да си мечтая, преди да заспя – разни неща да си фантазирам. Виждам се с него и мисля си, че една усмивка ми е достатъчна, та за повече... не че не мечтая, ама някак - стига ми. А после разправя ми Леле леле, ама то като се замислиш... дали не е жалко малко, а? На 18 си... не че той знае де. И говорим си и аз разправям й, че какво ми пука, или пък на него – свикнал е... пък и аз няма да спя с него, за Бога!! Не че не ми се иска май. И й разказвам аз и стигам до там, че сме направили извода, че може да ни баща, и тя се съгласи. Ама се израдва като разбра какво е станало. Ама някак си... ще го сънувам. А ако той мен не – то поне ще поговори за мен, малко поне, тази нощ. А тя ме попита дали се познаваме. А аз през смях й отговорих, че не се – може би следващия път и до там ще стигнем.

Знаеш ли кое ми харесва? Освен той, разбира се. Той МНОГО ми харесва!!! Ха-ха, и пак тогава през смях ме пита какво съм му харесвала... Ами знам ли и аз – може би усмивката, и очарованието, и блясъка в очите, и гърба му :D и колкото да е налудничаво.. има белег – и на гърба, и на бузата. Говорех за друго, говорех за това, което ми харесва – това са емоциите им и това, че не винаги могат да ги скрият. А той тази вечер много се смя, много се и усмихваше. И лицето си истинското доста пъти показа, повече от предишния. И много се смееха, импровизираха и се забавляваха. Като пианистката миналия път, която се зарази от смеха на майка ми и Галя... беше хубаво. А днес беше още по-хубаво!

Беше хубаво, че много се смяхме и че много го гледахме. По-хубавото беше, че и той много ни гледаше. А най-хубавото беше... че гледаше мен. И тогава, когато го поглеждах и се смеех, той също започваше. И когато просто си стоеше, а ние се заливахме от смях на физиономиите му, тогава пак не издържаше и прихваше, и се опитваше да се прикрие. И пак тогава, когато мислеше, че не го виждаме, а те за нас си говорят... как ли пък не – тогава, когато може би чуваше колко сладък го наричахме и миличък... или пък когато казах, че искам да му скоча. И на почивката, когато продължавахме да се смеем, а от вратата на тъмната стаичка стоеше и наблюдаваше. Тогава много се усмихваше, до ушите такъв, и аз `щото, само че този път той мен виждаше, а аз него – само силует.

Тогава ми беше много хубаво, и сега ме държи – нищо, че 12ч. минава... много ми е слънчево и свежо, летежно ми е, мило, мило, детско и ученическо. Странно е и ще го забравя. Бързо. Спомен ще ми остане като Краси... нещо нереално, което все пак съм докоснала, емоция една малка, но толкова положителна. До толкова, че ме кара листове да изписвам и думи да нижа, и с много И-та да пиша, а отдавна не го бях правила. И несвързано отдавна не бях говорила, просто искам да го разкажа... и всеки път, когато го прочета да се връщат към това, че ме заболяха мускулите на лицето да се смея, и това, че по-червена от домат станах. Че тази нощ с него в главата си искам да заспя – много ми пука, че може да ми е баща, нали така или иначе няма да ми звънне на вратата и да иска да се оженим.

И утре няма да отида на училище, и мама ще ме убие – а причината е, че той ми размъти мозъка... много, и думите по испански не мисля, че ще имат успех, блясъкът на очите му ще ги избутат от съзнанието ми. Даже и не искам да пиша с концепция, просто да говоря за него, и да излея всички тези положителни емоции. И то защото хората, които обичам, бяха там – не всички видяха какво се случи, но бяха там – а и още доста пъти ще слушат историята за усмивките и жестовете му.

А и това си беше доста голямо съвпадение и чист късмет, че се случихме там точно днес. И че единствено нас почерпиха с шампанско... заради празника им. И объркването, когато видя, че го бяха изпреварили – а искаше. И някак погледа... Говори ми после Ама лелееее, как те погледна и то ДВА пъти! Да, човек, знам! Подкосиха ми се краката, и се разтреперих, ама му беше забавно. Но когато сам излезе, не посмя, само бегъл един хвърли, плах такъв. И после другото – лелеееее, та червена ли бях, не не – повече, много повече от изчервила се бях. Обаче толкова ме зарадва, и толкова ще ме държи, че... Че може би, ако пак отида, този път ще си издействам снимка, или поне прегръдка.

Леле лелееее, ще сънувам тази усмивка! Не, няма да я сънувам – просто защото няма да мога да заспя.... вечерта в главата си ще прехвърлям! МНОГО ПЪТИ!

Благодаря ти, човек! (въздушна целувка) че не посмях да ти я пратя... :D

И тази нощ те сънувах, не знаеш.

Всичко по старому беше, докато при себе си не скри ме.

В свят друг ме дръпна

и тишината там покри ни.

После ръката ми хвана, в прегръдката ти озовах се,

“не бягай” ми прошепна, но само спомен ми остана.

Глава на гърдите ти положих,

а ти косите ми целуна.

Но мен дали сънува ти същата тази нощ, не зная,

мога единствено да гадая...

Че сестра не е била, не мога да кажа.

Може би преди беше.

Лъжа...

Беше. Беше сестра, когато ме разхождаше наляво-надясно, беше и когато правеше неща, които не й бяха приятни, но ги правеше, заради мен.

Но не по сестрински – не е криела това, че не й е приятно.

Е, бях малка... много съм разбирала. Нали в повечето случаи получавах това, което исках.

И не че не я обичам, или не съм я обичала... или пък, че преди съм я обичала повече от сега...

Винаги много съм я обичала. И сега много я обичам. Просто не я харесвам.

Може би тук е грешката, че пораснах.... и че не ми харесва това, което е тя. А преди исках да съм като нея.

Но и тя сякаш не ме харесва. Някак си по би й прилегнало да говори с някоя фръцла по цял ден за дрехи... а с мен – да слуша за изкуство ли? Да бе... нея това не я вълнува.

Показва развълнувана снимки на хотел, връх на лукса, “подтискащ лукс”. Приличаше ми на болница, на нещо студено и чуждо – прекалено бяло, прекалено отсечени фигури, прекалено нереално. Мечта й било. Искала това лято там да е.

По дяволите – със сигурност предпочитам хостел в Амстердам или малко хотелче в жилищна сграда в Лондон. И ще съм по една седмица и на двете места, вместо една единствена в онази нереална, утопична и невероятно симетрична обстановка.

А те понякога толкова си приличат... че и на двете ми идва да им оскубя косите. Много не зачитат и много се мислят за вечно прави.

И съжалявам... съжалявам, че не мога да отида и да се сгуша в прегръдката й. Искам да видя само нея, без всички други, да сме само двете и да си говорим. Защото много си приличаме... и много я харесвам. Тиха е... външно, а вътрешно е неконтролируема – като мен. Или по-точно – аз като нея.

А това, че не я харесвам... ми не съжалявам, имам право на избор. Имам и право да се сърдя и да съм им бясна, че не зачитат отминалото ми детство. Но... направеното вече, не може да се върне. Поне да подхождаха към нещата с нужното уважение. Това е първата причина.

Втората е тази, че тя е от онези... онези, от които аз не искам да ставам и ревностно се пазя, защото... не мога да изцапам себе си да съм такава. Или пък такава, каквато тя е била. Не искам! Не че не може да стане някога.

И другото, което ме боли, че за някакви пикли знае много и се интересува, а мен се сеща да ме пита седмици преди изпитите. И това, че само знае да дава мнение, необосновано, разбира се.

За това не я харесвам. Но иначе много я обичам. А дали усеща?

Ами, да... май усеща. И какво ли си казва – хм, пубертет... гадни малки хлапета – типично в неин стил. Даже я чувам, и се прави, че не й пука, и дефакто... не й пука.

Но това ще мине... дали когато ми отмине пубертета... или пък когато се изградя като личност. Поне щрихите да отбележа.

Но си мисля, че вече съм го направила, и от там идва проблема. Жалко, защото я обичам.

А туко виж се доближа да нея... може би като отмине напрежението и всичко ще е наред.

Но другото, което е... нито веднъж не ме е питала аз в тази зала какво правя.

А те двамата – те дойдоха на първото ми състезание. Наистина... не ги видях, но бяха там. Дори снима, дори се вълнуваха. И после говорихме, и обсъждахме, и слушаха... и двамата, и помагаха. Кой както може...

Дори и другият ме е питал, дори се е интересувал и е слушал, докато съм му разказвала.

Да я нарека повърхностна ли...? Не мисля, прекалено грубо е... работата е там, че...

просто това са онези малки неща, които ти скапват

и без това не-особено-не-скапания ден.

Нямах нищо против него,

даже да викам нямаше,

нито пък да се ядосвам,

до момента, в който не ми каза, че ще е честен,

а аз пък взех да му повярвам.

Такааааа... мислех просто да те помоля да ме подсетиш

да се доизкажа за label-ите, ама май направо ще го напиша,

че после географията ме чака,

на леглото тетрадки и учебници разтворени.

Ами, говорехме то вчера, че така доста работа отива да се устрои един label.

Първоначално самия начин, по който звучи, нали се сещаш, label – не ми хареса,

ама си е така,

‘щото си е label.

Та мисълта ми е, че доста пот отива, а още повече работа,

лелелееее, колко много работа отива!.... е така просто за едното име

и за това, когато хората чуят това име,

определена картина за изплува в главите им.

Та не мислете, че говоря против всички и съм ревностна пазителка на стария ред

и отричам всичко ново –

не, не... далеч не е така, напротив –

радвам се, че се дава шанс, нека!... както се казва

в демокрация живеем,

или поне се правим,

нека всчки имат равен шанс...

за какво ли?

Ми, за каквото искат – ако щете равен шанс, от един старт да тръгнат, че да могат равностойно на опашката за тоалетната да се наредят...

нищо против нямам това – всеки да прави, каквото си знае,

всеки да се бори, както може,

ама да се бори? А не да тъпче!!!

И до тъпче това, което аз съм правила... и не само аз, а всички –

тези, които сега се наричаме приятели,

може би с други дори само познати,

ама има едни, които са много приятели.

Хора там, които знаят повече от някои други

и така съвсем спокойна им говоря, защото зная, че ме разбират

и ще ми кажат Гледай себе си –

и знаете ли защо ми казват да гледам себе си...?

Защото вече години аз гледам тях! Така да се каже

доказах се

колко ги обичам и искам, че искам всичко да върви.

Понеже пак си говорихме,

то малко ли говорим вече,

като в градинката там лятото,

то че не е хубаво така, не е хубаво,

ама дали от там не почна всичко? А?

Та това говорихме, че малко ли себе си жертвахме, малко ли нерви късахме,

сещаш се там разправии за какво ли не бяха – отговорности и сили, здраве дори, пари, усилия, нерви, докадки, нерви, и пак отговорности, и пак нерви, и пак пари, и пак жертви –

е така жертви, без купони, без почивки, без пътувания, без празници.

И пак да кажа, че нищо против нямам,

защото едни много го заслужават,

защото едни, колкото мен са плакали,

ако не и повече,

колкото мен са се потяли,

ако не и повече,

и се усмихват като ме погледнат,

и хубаво ми се смеят и ме изпълват с радост,

искрена една,

и далеч не са лицемерни, и далеч не са долни и фалшиви.

А другите какви са мазни, лелееее колко гадни са,

и колко лъжливи, ама толкова лъжливи,

че гният, разяжда ги тази тяхна грозота,

и не могат да я скрият даже,

лицата им криви тази злоба, тази завист,

а още по-лошия вариант е изражението, с което си мислят, че са победители,

това още по-грозни ги прави,

още по-черни.

И какво си мислите,

че мене точно ли ще ме командорите и ще ми казвате какво да правя и ще ми противоречите??

Ооооо, колко се лъжете, ако си мислите, че ще мълча пред вас,

е така, за всеобщото благо.

Е, не! Няма да стане.

Ще ме гледа тя и с лигавия си глас ще говори колко лошо било, че момичетата не можели да си бъдат приятелки... –

даже не ме интересува за мен ли е говорела,

просто маниерът й не ми хареса, тонът й,

а и какво да се лъжем –

цялата не я харесвам –

и не че не могат момичетата да са си приятелки,

просто аз не мога да съм й приятелка,

та даже и да се преструвам, че я харесвам

труда няма да си направя.

А и какво ти преструване за харесване....

преструване, че нямам нищо протим нея – не, не, няма да го направя,

просто защото

н.е...и.с.к.а.м!

И пак –

ако ще ме гледате с бялото на окото

и ще говорите колко лоша съм,

не пак, а отново ще ви кажа –

у лево –

всичките!,

попотете се поне наполовина, колкото мене

и после пак ще си говорим.

А на вас, мили мои, наистина се радвам, че сте там,

защото го заслужавате : ) !

Как стана така, че

случайно жилетката ми замириса на него,

случайно потърси ме

и пак толкова

случайно колко сладък е припомних си

???

Мислиш, че ми пука за това колко прекрасен можеш да бъдеш ли? Та аз мога да съм 100 пъти по-прекрасна от теб, даже 101. Можеш да изкушаваш ли... за Бога – та нали аз измислих думата изкушение и й придавам смисъл. Нали аз съм тази, която е в главата ти, когато заспиваш и не защото си толкова чист и възвишен, а защото се поддаваш на желанието. А желанието съм аз. Мислиш, че си някой си Дон Жуан ли? Момче, не знаеш колко грешиш. Дали ако не бях аз, за да те нарека моят Жуан, ти щеше да имаш смелостта да се наречеш сам Дон. В грешка си, мили мой. Грешиш, че си мислиш, че ти контролираш, а конците ти от моите пръсти се движат. Кукла си, прекрасен, но си моята кукла.

Отдавна не съм ти писала. Знаеш... сам те бях оставила, да се скиташ. А ти даже не се скиташе... ти под прозореца ми стоеше и ме чакаше... да те погледна. Ами ето – поглеждам те. Гледам те. Отдавна не съм ти говорила, но и ти отдавна не си спал в ръцете ми... до онази вечер. Тогава беше много нежен. Бях забравила какво е да те имам. А помниш ли как преди заспивахме заедно, лице в лице, както в една песен се пееше. И ти беше като малко дете, а аз обичах да чета сънищата ти по трептенията на миглите ти. Обичах, да... и още обичам. Но винаги ме е било страх да заспивам до теб, защото знаех, че като се събудя, ще си си отишъл.

И картини на красотата не съм рисувала, и песни на любовта не съм пяла... а и няма да пея, няма и да рисувам. Безличен много те направих... защото все аз те оцветявам... но това е защото... толкова много обичам да ми миришеш на водни боички. Обичам и когато пръстите ти са изцапани с боя. Обичам, когато ме погалиш, и цветни следи по мен оставяш. Но аз много неща обичам и много неща смятам за прекрасни... неща, които няма да ти описвам сега. Ти си моите 7 секунди... онези 7 секунди от онази песен, защото винаги си толкова кратък, и толкова тайнствен. Много си, момче, но аз съм повече. Може и секунда да не трая дори, а ти цели 7 – омръзваш. Някак си черно-бяла съм, не сива – черно-бяла... и твоите цветни следи странно стоят върху мен. Или пък красиво...

Опитва се да ме окраде, прекрасен, времето се опитва да ме окраде. И не само то... но това е друга тема. Иска да ми вземе малкото, което си ми дал. А то не е толкова малко, просто в сравнение с другите, ти бледнееш. Взе ми Отнесена, а ти я създаде... много ми липсва. Но не искам да ми я връща, не се карай с него, заради нея... не я харесвах, просто я обичах – беше прекалено спокойна и тиха, меланхолична малко, но не и апатична. И сънищата ми открадна, с всяка нощ по едно бурканче от етажерката ми крадеше... едно единствено успях да спася – онова слънчевото. Спомените ми краде, кара ме очите ти да забравям и отделни краски на мигове само ми оставя... Някакви нощи вече не помня, разговори, които сме водили, ми се губят, допири забравям, усещания.

Но както и да е – това не те прави по-велик... това, че копнея някакви такива неща да обрисувам, за да мога да не забравя никога. Колкото и да ми се усмихваш, мили мой, да ме накараш да те обичам няма да успееш – колкото... толкова. Няма и да те моля, и мили мой няма да те наричам вече, или може би поне не мой, или мили... заедно, защото някак си на друг ми напомняш. А и колкото да си лош, пак по-добър си. Ех, обичах те, прекрасен... Обичах и начина, по който ме караше да пиша, толкова нежен беше (двусмислие ли? – и двамата). А и още те обичам – нищо, че никой не ме чува вече и не чете между редовете. Те далеч не разбират, ама нали аз се разбирам, а и ти – великият. Отговориха ми вчера, че пукало им, че съм атеист, те пък били ЕГОИСТи... и ти си един егоист, втори като теб няма, понеже много неща нарочно правиш, много неща нарочно събуждаш. И пак с мен играеш такъв... като че си мислиш, че можеш да ме биеш. Еми не, baby, защото аз много те имам вече. Ама няма как – бог си и това трябва да ти се признае. А аз дълго време в твоя храм прекарвах. Леле, колко те боготворях. Жертвоприношения близо бях да правя. И тогава колко те молих... колко те молих да те имам, а ти само ме осветяваше с твоята свещена топлота. А това като че в друг живот беше, да... после аз станах богиня. Лоша шега изиграха ти свещите, които караше ме да паля, молитвите, които караше ме да шепна за теб... научиха ме как божествена, колкото теб да бъда... че и по-силна, по-прекрасна някак... казах ти, че и 101 пъти по-прекрасна. Излязох от храма ти и свой собствен олтар си направих. А като гледам... ти май от трона на небето си слезе и дойде мен да обожествяваш. И няма да крия колко приятно ми е да те гледам, коленичил пред мен, говорейки колко искаш ме, как цениш ме, колко вдъхновявам те... И дали свалих един Бог от небето, или той ме качи на своя трон?... не зная.

Яна...... Тони... липсвате ми.

Лизи, и ти ми липсваш. Рожденният ти ден наближава :)

Ицо, Марк, Гошо... и вие ми липсвате.

Пламене, липсваш ми.

Липсваш ми, Лиа, много ми липсваш... че чак свиквам... и забравям,

че ми липсваш.

Рашко, липсвате ми... с летните нощи ми липсвате.

Риж, ти не ми липсваш. Ти си тук... за това те обичам.

Сузана, Симона... и вие ми липсвате. Това, което преди беше, ми липсва.

Евгени, и ти ми липсваш... но ще полипсваш още малко... и вече няма да се сетя за теб.

.липсвате.ми.хора.