безвремие

Настана време за притчи.
Завърна се при нас Езоп.
Дори към слънцето да тичаш,
ще се препънеш в нечий гроб.

И сбогом мисли! Сбогом, чувства!
Светът е тъй прекрасно пуст,
че няма нужда от изкуства
или от срещи със Исус.

В познатата от детство глина
ваятелят не чува зов...
Но вижда цялата родина
как проси жито и любов!

които разминават се във времето...

Понякога си мисля, че отново,
когато слънцето изгрей на небосвода,
ще мога да се срещна с теб наяве,
за да ти кажа "Добро утро".

Дали щастлива ще бъда - не зная.
Какво е щастие - нима случайна среща?
Ще чувствам, че сърцето лудо бие,
а в слепоочието ми кръвта гореща.

Дали ще спра, или край теб ще мина,
смутена, в душата с хиляди въпроси.
Ще ме погледнеш ли, макар и бегло,
или ще ме превърнеш в просякиня.

На малко обич и една надежда
за щастие (какво е то всъщност),
едно очакване, копнеж или пък нежност.
Ще отговориш ли, или не можеш...

Понякога си мисля, че отново,
когато слънцето изгрей на небосвода,
ще мога да се срещна с теб наяве,
за да ти кажа тъжното си "Сбогом".

Тече незабелязано и тихо
животът ни, като река край нас,
а дните като птиците отлитат
и няма връщане назад.

И толкова минути пропиляни
човек след себе си оставя,
превръща ги във цифри само,
които бързо се забравят.

И толкова съществени неща
човек пропуска без да гледа,
обръща той понякога света
и търси ги, а те са там до него.

И толкоз думи неизказани
човек оставя зад гърба си,
а те на хората са дадени,
за да общуват лесно помежду си.

И колко грешки непоправени
човекът подминава лесно,
но те в съня му незабравени
за себе си напомнят често.

И колко пъти на приятели
пътищата все се разминават,
верността по дяволите пратили
срещат се те, без да се познават.

И колко чувства неразбрани
потънали са някъде в забрава,
оставили са само рани
на този, който ги дарява.

И колко пъти любовта
половинките в едно събира,
а те единствено от глупостта
в зародиша й още я убиват.

Толкова минути пропиляни,
толкова пропуснати неща,
толкова неизлечими рани...
Човекът знае ли това!

И знае ли, че дните ни отлитат
и няма връщане назад,
остават ни единствено косите
посипани със сребърния прах!

Ще се видим ли пак?
Ще се срвщнем ли някога?
Ще горят ли сърцата във огън и плам?
И душите ни слети, и слети телата,
утолили желания, ще се търсят ли пак?
Ще живеем ли миг?
Ще живеем ли вечно?
Или, намерили тъжен покой,
ще замираме в открадната нежност,
изрекли "Миг поспри, миг постой!"

За нея ще са следващите думи,
да я докосна някак си успях,
там стигнах
погалих я и на мига разбрах,
че броня има за защита,
и не е нужно да я питаш,
какво я прави най-щастлива.

В очите й направо го четеш,
ранима е
достатъчно е ти да избереш
човешкото и почва да танцува.
достатъчно е с думи топли
до струните да се докоснеш ти
и виждаш,
с криле е и готова е да полети.

Това е тя! И на жена е,
която да цени как знае
Отдавна се познаваме с жената.
Тя казва,
защото аз познавам й душата,
и винаги успявам да я сгрея!

В света огромен, пълен с хора,
понякога си сякаш сам
и някой против твойта воля
затваря ти душата като в храм,

от който всички са излезли
и само свещите догарят,
пред гаснещия пламък трезво
молитвите си тихичко повтаряш.

От тази пустош става ти студено,
дори светците там ги няма
и като в приказките вкаменени
са вещите около теб във храма.

Дори да искаш да попиташ
къде си и защо си там,
думите ти някъде отлитат,
разбираш, че наистина си сам.

В света огромен, пълен с хора,
понякога така се случва,
някой против твойта воля
нечий грях чрез теб изкупва.

Преди години, късно нощем,
преследваше ме мисълта изстрадана,
има ли я на света все още
любов до края непредадена!

Както е в романите класически,
както е и в приказките стари,
както и във филми исторически
не веднъж сме я видяли.

А отговорът някъде стаен
събуди се от толкова  въпроси,
разбрах, че следващият ден
любов такава точно носи.

Тя може би за всеки съществува,
къде е само трябва да научи,
усети ли сърцето, че лудува
това е тя и той ще я получи.

От там нататък нещо става
и по-различен е света,
и мисъл, като моята такава,
не идва вече през нощта.

Наистина сърцето полудява,
отмерва омагьосания ритъм
и нежност любовта раздава,
и колко искаш тя те пита.

И можеш всичко да си пожелаваш,
тя щедра е като пороен дъжд,
но не от този, който натъжава,
а този, който пада по веднъж.

И капките блестят му като злато
от делва търсена с години,
човекът казва си - богат съм,
любов такава значи има!

но няма ли я там, като попарен
е той, дори да е богат.
Дали ще срещнеш своята полвина
и колко любовта ви ще гори,
дали в душата ще е вечна зима
решават тези три сестри.
Но нещо бъркат със везните,
ако ги сложат щедро във едната,
проблясват в другата сълзите
и те погубват красотата.
Любов най-искрена и мила
решили са да сложат в едната,
но в другата тревогата откриваш
за твои близки, за децата.
Така орисници диктуват
живота ни по дни и по години,
макар че хората жадуват
от всичко в списъка да имат!