безвремие

 - Искам да напълня сърцето ти! - ми каза, преди да тръгнеш.
 - С какво? - изумих се.
 - С обич!
 - Но сърцето ми прелива от обич! Обичам и ме обичат... Зная, че най-много ти!
 - Не, не е достатъчно! Искам да напълня сърцето ти със сила!
 - Но аз съм силна! Зная как да премахна болката, как да скрия отчаянието, как да преглътна сълзите...
 - Не, не е достатъчно! Искам да напълня сърцето ти с ... вяра!
 - Но аз вярвам - както на теб, така и на себе си!
 - Не, не е достатъчно! Искам да напълня сърцето ти с нас двамата - с нашата любов, с нашата сила, с нашата вяра, с нашето бъдеще... Плачеш ли?
 - Не, не... аз...
 - Май не си ме разбрала... Искам да напълня сърцето ти само с това, което ще предизвиква у теб усмивки, а не сълзи...
И аз се усмихнах.

Денят започва, като всички други дни.
Все още мрачен изгрев. Бледа синева.
Хора бързащи и птици в утринта.
Звук от клаксон на автомобил ...
.......................................................
Денят започва, като всички други дни.
Но на входната врата
усмихва ни се пролетта!

Обичаме се в хиляди понятия,
в казаните с много нежност думи,
във вятъра, заплетен във косите ни,
в песента на птици ранобудни.

В утрото, в деня, във хората,
забързано минаващи край мене,
в радостта им и в умората,
във всичко свързано с тебе.

В есента и пролетта, в зимата,
в цветята и тревите, в децата,
подгонили хвърчилото на двора
нагоре и нагоре в небесата...